При голям интерес премина гостуването на Росен Петров във Велико Търново. Известният телевизионен водещ и журналист представи вчера книгата си „Нека помним. Истории от историята“ пред многобройна публика в регионалната библиотека. Събитието е част от десетото издание на „Фоайе на книгата с автограф“ 2025.
Той се включи и в инициативата „Книжар за един ден“ в книжарница „Хеликон“, където разговаря с почитатели и раздаде автографи, бе интервюиран от екип на ученическата телевизия Teen TV, и от журналисти.
В РНБ „П.Р. Славейков“ на премиерата взе участие и управителят на издателство „Атеа“ Делян Илиев.
Росен Петров разказа, че интересът му към историята е от от съвсем малка възраст, когато прочел книгата „Помни войната“ от полк Борис Дрангов, съхранена от дядо му.
„Оттам ми се запали интереса по историята и след това влязох в НГДЕК и оттам се запали моя професионален интерес към историята, учихме антична, европейска история и формирах в мен позитивно отношение към тази наука.“
„Тази книга – „Нека помним“, тя няма научни приноси, аз съм се опитал от работата ми като телевизионен водещ да разкажа за някакви частици от нашата история и минало, които да могат да стигнат до по-широка аудитория, понеже си мисля, че някъде се къса връзката между българската наука и читателя, и зрителя. Няма виновни за това, учените не достигат до тях, няма и целенасочена държавна политика за това. Несе отделя достатъчно медийно внимание за историята, сподели Росен Петров.
Журналистът сподели радостта си, че се е запознал с директора на РИМ д-р Иван Църов, който проучва античното селище Никополис ад Иструм и Лесичерския стълб, който присъства на събитието в библиотеката.
Историята ни е пълна с критични моменти, имаме моменти на слава и величие, на крах и на падение, имаме много герои, имаме доста предатели, в нея ръка за ръка вървят триумфа и поражението, и смятам, че трябва да отдадем дължимото на тези хора, които са живели неимоверно по-тежко от нас, в тежки епохи и са направили така че и нас да ни има, да говорим и пишем на български. Това не е даденост, за да го има- някой си е дал живота навремето. Само 200 000 са загинали за национално обединение.
Тази книга е опит да помним тяхната саможертва и да си спомняме, че колкото и зле да живеем, живеем доста по-добре от тях. И ред нас не стоят нито телените мрежи на Одрин и на Чаталджа, нито трябва да стоим в окопите на Дойран, ние нямаме такива свръхзадачи! Ние няма да се бием с империя, която се простира от Либия до Саудитска Арабия, с пет пъти по-голямо население, шест- седем века,, че и да я победим. И затова се опитвам да покажа, че нашето ежедневие, учейки се от свръхзадачите, които нашите деди са постигали, ние можем да постигаме някакъв определен напредък като това да си напълним дупките по улиците, да може децата ни да учат в по-добри детски градини, в по-добри училища, да сме по-учтиви един към друг…
